Движението е начин да се върнем към пълноценен живот!

Публикувано от Магдалена Христова

„Чувствам си се добре, има време, не ми се занимава сега с това“ – тези и още много подобни лъжи и аз изричах и дори си ги мислех, по-скоро бях успял да си самовнуша, че са истина.

Да, защото ми беше много по-лесно да се опитам да реша проблема, отколкото да се изправя с-у него, защото ми се виждаше непреодолима стена ... стена от 143кг. !!

Съзнателно или не всеки път като станеше въпрос за теглото ми, аз твърдях, че ми е добре така, вече съм си свикнал, нищо не ми липсва, защо да се променям. Какво всъщност си мислех: защо пак ме занимавате с това нещо, не виждате ли, че не ми е приятна темата, свикнал съм ама друг път ... как се свиква с това да не можеш да си намериш дрехи, дрехи в който колегите ти влизат в единия! Как се свиква с вечно мокрите ризи по гърба и под мишниците, как се свиква с това да качиш 4 етажа стълби и да си се разпъхтял като парен локомотив и да си пулс над 150 ?! Нищо не ми липсва ... ЛЪЖААА, но как да си призная пред себе си или пред приятелите, че аз който бях на върха вълната до 18-та си година, каквото и да направя ми се получаваше и то без да се напъвам, сега съм без самочувствие, без увереност, че не смея да заговоря непознато хубаво момиче, защото ще видя как се подсмихва и че вижда в мен слона от зоологическата градина !

Това за крачола не е празнословие. Качвайки се на трамвай №20, за да отида до офиса, ми се късат летните гащи и не, не съм ги закачил никъде, а от много носене и прекомерното напрежение по шевовете, което им създаваше моето нежно и фино тяло – те се разпраха !

Така, какво ми оставеше - смях и самоирония, шега със себе си като защитна реакция, но до обяд не ставах никъде, стоя си на столчето, пийвах кафе, работех и чаках да дойде обяд, че да отида да си взема нови панталонки. Любчо, колегата седящ с-у мен ми каза, че има на пазара на Слатина една жена на сергия, която продава за по-големи хора дрехи.Супер – отивам,това е моето място. Харесвам си един чифт, от единствените два чифта къси гащи, който ми стават и ставам горд собственик на нови и здрави къси гащета. Другите са ми леко тесни в крачолите, но ... абе я да ги взема и тях, кога пак ще намеря пак моя размер.

Прибирам се в офиса и предизвиквам интереса на колегите, които се интересуват дали съм си намерил, какво съм си взел и „я покажи, покажи“! Едните съм ги облякъл, все пак старите ми бяха скъсани, другите ги нося в пликче . Изваждам втория чифт , този с по-тесните за мен крачоли и един колега Никифор, казва : „Абе Радко ... ми той Наско ще влезе само в единия крачол бе :D". Сега вярно Наско беше брейкърче – танцуваше брейк с група професионално и е приблизително 165см. висок и тежащ не повече от 60кг. , но все пак ... в единя крачол ... да бе да ?! Ами факт – в моите къси гащи се побра само в единия крачол едно момче , което колкото и да ми беше смешно и забавно, и колкото и да не го показвах, но остави неприятно чувство и още по-неприятни мисли. Вярно ли бях чааак пък толкова огромен ?! „Абе аз съм си добре, добре си се чувствам така, както изглеждам“, а дали реално го мислех и вярвах ?!  

Сега, след години, припомняйки си тази случка единствено съжалявам, че не казах по-рано СТИГА!! Трябваше още тогава да кажа това СТИГА на себе си, не заради хората и приятелите и мнението им, а заради себе си – трябваше, но не го направих! Самосъжалявах се, самозалъгвах се, а тази стена от страх, страх тежащ 143кг. си оставаше непреодолимо висока! Тази „стена“ в момента, в който се реших да я прескоча, се оказа просто една завеса и че не е толкова страшно, а само трябваше да го реша!

Бъдете смели приятели и не се оставяйте на самосъжалението и самозаблудите да водят живота Ви !

Leave your comments

Post comment as a guest

0
terms and condition.

Comments